Бар "Heaven"

Едно... две... три.
Неподвижната ми стойка на старият фотьойл, наподобяващ по- скоро на една голяма леко вдлъбната топка. Скуката му бе обхванала толкова силно със здравите си ръце, че ако бе човек сега може би щеше да е мъртва... но ако съдим по името е жена, така че изобщо нямаше да ми е скучно. Трябваше да направя нещо иначе това нещо щеше да ме погуби. Отпуснах глава назад, така че шията ми се опъна а врата ми се насъбра на няколко пласта...необяснимо. Рязко се изправих и станах от наподобяващото на фотьойл. С бързи стъпки се запътих към входната врата на бараката си и понеже не се бях преобличал ( нормално нещо за мен ), и все още бях с черните си панталони и бяла тениска, ми остана само да намъкна отгоре черното си кожено яке, висящо както обикновено на дървената закачалка пред вратата. Тръснах глава, заблуждавайки се, че така косата ми ще придобие невероятна форма.
Кривата ми усмивка се появи на лицето ми... свобода. Веселбата предстоеше тепърва. Бутнах небрежно вратата с крак, за да я затворя и щракнах с пръсти ( бързо заключване ). Настроението и физиономията ми от преди около десет минути се бе променила коренно. Онова намръщено нещо беше изчезнало и на негово място се бе появил старият копунджия и женкар. Докато си припявах някаква стара песен, на която дори не помнех името се отправях точно към бар „Heaven“ . Крачките ми ставаха все по- бързи и по- бързи. Нещо ме гореше от вътре. Може би жажда... за кръв. Не, не беше това. Не знам какво точно беше, но пък и не исках да разбирам. Просто исках да задоволя този глад за какъвто и да беше той.
Още с влизането тъмнината ме обгради отвсякъде. Не че на вън беше много тъмно , но тук определено също не беше светло. Само на определени места, като на бара например светеше малка светлинка, а и от няколко висящи от тавана лампи. Определено не само аз бях решил, че трябва да разнообразя деня си или по- точно нощта си, защото барат бе определено доста пълен, но не виждах нещо интересно, затова просто се запътих към мястото, на което щях да поръчам нещо за се натряскам и вероятно след това щеше да се домъкне някоя и да започне да се разголва, за да си показва атрибутите и на там се сещате как щеше да продължи всичко. Любовно- кърваво. Пу за мен кървавото. Дори да знаех, че не ми е много позволено да пия човешка кръв нищо не ми пречеше да наруша правилата. С всяка изминала крачка доближавах целта си, докато пред погледа ми не се изпречи...вампир, в гръб. С тях нощта беше по- забавна. Приближих се към момичето вампир. Но бях бързо разкрит и погледът и попадна върху моя.
- Опа... как ли се издадох. – физиономията ми можеше да се сметне от наивна до подигравателна, но нещо в мен ми казваше, че този вампир не е съвсем непознат. Въпреки това реших да си замълча и просто да оставя тъпата ми усмивка да говори.

Я виж ти... Явно мацето не си поплюваше. Как само се отряза. Рядко се срещаха такива. Определено не можех да изпия кръвта и, затова просто реших, че най- доброто нещо, което можех да направя е да и досаждам. Веднага щом се обърна и най- вероятно надигна десетата чашка, направих още една крачка. Врътнах леко столът на бара, който бе до нейния и седнах. Мразех ги тия столове. Бяха толкова високи, гадни и ръбести... и стегнатият ми задник ( скромна му работа ) така се сковаваше, че после едвам успявах да си го оправя. Не го чувствах с часове. Отначало чувството бе някак изтръпващо, но след това ставаше едно гадно и шибано, и направо не е за описване. Но съм сигурен, че всеки го е изпитвал поне един път ако не и повече.
Опитах някак си да се облегна и да достигна чувството на екстаз, но бе видимо, че това няма да стане, затова просто облегнах ръка на бара и положих главата си върху нея. Ясно се виждаше, че тази вечер нямаше да се скучае. Пред момичето бяха наредени доста чашки, малко лимон и сол. Текила ли...сериозно. Дръпнах една от чашите към себе си без изобщо до питам и я надигнах. Беше ми за една глъдка. Повдигнах ръка и щракнах с пръст към бармана. Той разбера се дотича за секунди и ме погледна с едно толкова мило погледче, че ако бях гей най- вероятно щях да му се нахвърля. Помислих за малко какво да поръчам, но бързо се сетих какво е най- доброто... Един Djac Deniels. Поръчката ми разбира се бързо пристигна. Бавно повдигнах чашата и я приближих до устните си. Отпих. Затворих за секунда очи и поех дълбоко дъх...
- Това е много по- добро от това, което пиеш. На сто класи над- него е. Мога да ти поръчам ако си изхарчила всичките си пари за този боклук... пък следващия път ти ще черпиш. – идиотската усмивка отново се появи на лицето ми. Предполагах, че ще се подразни първо заради текилата, второ заради думите ми. Но какво да се прави такъв си бях и такъв щях да си остана. Никой нямаше да успее да ме промени. Отпих отново от питието си и завъртях неудобния стол към момичето.
- И защо бях така игнориран? – последва малка пауза – Чакай да позная. Най- вероятно някой идиот е спал с теб, зарязал те е и сега ти искаш да се удавиш в текилата, само защото не си искала да го нараниш като му прегризеш нежното врътне. – добре... вече прекалих, но все още се забавлявах. Надявах се, че няма да ми забие някой шамар. А пък и последното си бе чист намек... нямаше как да е нещо друго освен вампир. Най- вероятно бе от добричките... ядещи катерички, зайчета и сърнички. Че какво му е доброто на това. Едно е да ядеш малки безпомощни зайчета, а съвсем друго е да ядеш безпомощни хора. Зайчетата са толкова сладки, а хората...е и без тях света щеше да си е добре... не кой щеше тогава да ни служи за храна. Определено не зайчетата.

Мили боже... демони. Тя се опитваше да ме отбягва или просто и харесваше мъжете да и се набутват в ръцете. Не... определено нямаше да и доставя това удоволствие. Колкото и нахалството ми да вреше отвътре не можех да си позволя лукса да се правя на някаква долнопровна кабаретна танцьорка, на която не и стига заплатата, и затова се набутва в ръцете на богатите загорели момченца, за да спечели някой и друг лев. Отпих отново от чашата с твърдото, но въпреки това с някакъв доста сладък вкус питие. Обичах го...успокояваше ме. Беше като кръвта – с невероятен вкус, който само специалните можеха да усетят. С всяка следваща капка ставаше все по – хубаво.
Но явно госпожичката не искаше да разбере, че текила и Джак не могат да се сравняват, затова просто предпочете да си допие няколкото хиляди шота и най- вероятно да си тръгне полу пияна. Както винаги една от най- жалките картинки. Пияна жена. От една страна беше секси и... не изобщо не е секси някоя да ти се влачи по задника, защото не може да ходи. Повръща върху новите ти черни обувки и се опитва някак си да се изправи на и така слабите си крака. Надявах се да не се напие или да се... не дано не се. Щях да се чувствам длъжен да я закарам до някое кафе, да и поръчам нещо за отпускане и да я закарам до тях преди да е заспала на някоя пейка. Така че по- добре щеше да е ако не се напива.
Отпих отново от питието си.... и демон. Тя да не ме мисли за .... демон. Едвам се сдържах да не се засмея. Тези същества нямаха нищо общо с нас... ние бяхме ненадминати във всички фактори. Прекрасно съм знаел за какво говори... ами всъщност нямах никаква представа за какво говори, а пък другият вариант бе, че просто не исках да зная за какво говори. Беше ми малко скучно честно казано и само чашата пред мен се би съгласила да ми прави компания. Така че трябваше да уважа решението и и да я накарам да се чувства желана – да я изпия изцяло. Хванах чашата с дясната си ръка и бавно станах от високият неудобен стол, който по мен с врътна леко. О... чувството бе невероятно. Да стана от неудобният стол, каращ целият ми задник да изтръпва и да се превръща в една доста стара мумия, образно казано. Направих крачка назад. Видях момичето, че с крайчето на очите си ме проследи. Най- вероятно и бе интересно какво точно се случва. Защо се отказвам, но животът бе такъв и все някога човек трябваше да се отказва... Я стига. Това бяха пълни глупости. Никой никога не трябваше да се отказва, дори този никой да бе един обикновен човек, опитващ се да достигне целта си и да влезе в най- добрият университет или пък да си намери съпруга, която винаги ще го обича. Глупости. Кой вампир го интересуваха тези неща. Най- вероятно този, който ядеше малките безпомощни зайчета и унищожаваше невероятната природа... Простаци.
Изкашлях се леко, въпреки че нищо не се чуваше, това бе знак, че трябва да ми се обърне внимание и ще кажа нещо. Изпуках врата си и се приближих леко до момичето, така че гласът ми да докосне ухото и.
- Ако все пак сломиш глава и ти потрябва компания... най- вероятно лесно ще ме намериш. Където има кръв там съм и аз... – изправих се отново – Шегувам се. Няма да проваля прикритието и на двама ни. – засмях се и бързо обърнах гръб на момичето.
С няколко бързи крачки вече бях стигнал до една от по- отдалечените маси. Там почти винаги нямаше много хора, но на мен ми харесваше. Отпуснах се назад и отново повдигнах чашата си.

Хахаха... жени. Знаех си, че няма да издържи, все пак те са едни барборани и ако не ги изслушаш, не дай си боже, няма да могат да заспят и какво ли още не ще направят... направо страшна картинка. Веднага щом взе напитките и се запъти към мен на лицето ми се появи една огромна усмивка. Бях щастлив, че съм прав, отново, както винаги. От една страна малко ме притесняваше факта, че така наперено се бе запътила към мен, сякаш пред нея нямаше нито една преграда, като една тигрица, която нямаше никакви задръжки, но пък това ми харесваше. На кой не му харесваше всъщност? Определено не и на мен. Само по походката и човек можеше да разбере колко е уверена всъщност. Преглътнах.
Пълната чаша се плъзна по масата и течността в нея се поклати леко. Хванах я бързо и я сложих леко на страни, защото все още не бях изпил моето лично питие. Заслушах се в уверения и глас, който погали слуха ми. Изпуках врата си, докато я слушах. Малка гадна кучка... това бяха първите мисли, които преминаха през главата ми. Искаше ми се да стана и да я убия, но понеже не бе човек не можех да го направя или можех, но поне за сега щях само да се насладя на ужасния момент. Една тиха въздишка се изплъзна от устните ми, но не знаех какво точно значеше, дали беше защото трябваше да си сдържа нервите или защото трябваше да се примиря с това, че точно сега не исках да направя нищо. Знаех че не трябва да мисля за нищо, но всъщност мислите не спираха да преминават през главата ми. Просто не можех да ги спра. Беше ужасно. Имах чувството, че някои бърка в мозъкът ми и се опитва да извади нещо от него. Просто беше не ужасно, а и аз не знам точно какво, дори нямах думи, с които да опиша чувството в момента.
И докато мислите преминаваха от едното ми мозъчно кълбо в другото, момичето се изправи и се запъти към вратата, на която пишеше, че може да влиза само персонал. Сега оставаше само и да е сервитьорка тук или пък стриптизьорка. Но някак си ми се струваше, че нещо нередно или не знам точно какво щеше да се случва в тази стаичка. За около минути стоях загледан в задника и, докато вратата не се хлопна и ми се наложи да стана и да напрегна мозъкът си. Не можех да оставя така нещата. Разбира се трябваше да направя нещо, да я предизвикам. Исках да я ядосам, но това най- вероятно нямаше да стане. Знаех че сега, когато не е близо до мен не можеше да се рови в мислите ми и точно за това отново си повторих какво малка кучка е всъщност, но пък това си личеше в погледът и, още когато я видях. Дори и леко разсеяни се виждаше, че не е от добричките. Трябваше и аз да отключа силите си. От отдавна не ги бях използвал... кого ли залъгвам. Напрегнах мозъкът си и се опитах да изчисля точно колко трябва да забързам времето, така че никой да не забележи какво всъщност се случва. Едно... две ... три. И вече стоях в тъмната стая за персонал, хубаво бе, че не ме бе видяла, но най- вероятно ме усещаше. А за онзи с нея... явно нямаше да доживее нощта или бяха колеги с привилегии.

Усмихнах се отново на криво, с една доста зловеща може би усмивка, но от една страна приличаше повече ня някаква заяждаща се физиономия. Честно казано когато пръстите и се спуснаха по тялото ми, ми се прииска да я отблъсна, не знам защо... От една страна не исках, на от друга така ми се прииска да и скърша малкото, тънко вратленце. Не можех да разбера защо си мислеше, че тя може да командва целия парад. Думите и малко ме разсмяха... да не я счупя... дано да я счупя.
Можела да се съгласи. Засмях се. Че тя не можеше дори да ми устои. Само като гледах наглият и поглед и ми ставаше мъчно за нея. Знаех че сегашните ми мисли щяха отново да я накарат да се заяжда и да се прави на госпожица „ Коя съм аз“. Направих една крачка на зад, защото прекалената близост щеше да навреди само на нея. Можеше да се ровичка из умът ми, но бързи можех да премахна този проблем, просто не исках.
Погледнах я доста учудено когато каза, че тя ще се влюби, а аз ще поема следващата и така ще продължа живота си, по нормалния начин, всяка вечер с нова. Направих още една крачка на зад.
- От къде знаеш... може пък аз да се влюбя, а ти да ме зарежеш и да ме търсиш само за удоволствие. – онази ужасна усмивка, която предполагам я побъркваше отново се появи – Все пак аз не съм като другите. Може пък да ти хареса повече отколкото предполагаш.
Това момиченце можеше да ме побърка само с движенията си. Но пък явно имаше доста опит щом така ловко успяваше да накара малките косъмчета по врата ми да настръхват. Погледнах я отново... огледах я добре, защото явно скоро нямаше да реши да си тръгне. Трябваше да я опозная добре, защото най- вероятно щеше да стоим тук доста време дразнещи се взаимно, опитвайки се да накараме другия да изпадне в несвяст от презрение към другия. Както тя се бе приближила така внезапно към мен и така бързо се бе отдалечила, така и аз реших, че трябва да направя същото.
Бързо се озовах зад нея. Беше малко по- ниска от мен. Приведох се малко, така че устните ми да се отзоват близо да ухото и. Ръцете ми се плъзнаха по раменете и, и се спуснаха надолу по ръцете и.
- Тиа, не дей да ме подценяваш. С едно движение – прокарах ръката си по врата и- с едно докосване – спуснах я малко надолу - мога да те побъркам. – и отново се озовах пред нея.
Усмивката отново се озова на лицето ми. Този път някак си бе по- мила усмивка, по- истинска, дори малко неописуема, но честно казано не се отдалечаваше много от онази побъркващата.
Направих няколко крачки, обикаляйки малкото помещение, докато обхождах стените с пръсти. Когато се озовах на малкият, леко счупен ключ за лампата го натиснах и старата крушка в средата на тавана леко присветна, дразнейки очите ми, след което започна да свети нормално.
- Така е по- добре... Мога ясно да виждам красивото ти, невинно личице.
Облегнах задника си на едно малко дървено бюро и скръстих ръце пред гърдите си. Избутах леко лежащият на средата на стаята с единият си крак и застанах спокойно, сякаш нищо не се бе случило.
- Не... не мисля, че съм те виждал преди. Аз помня добре лица, особено такива, с който съм бил. Явно ти не ги помниш, явно доста сърца си разбила... или направо изяла. – засмях се леко и отново започна тихо да говоря – Може пък да съм някой вещер и сега да ти правя любовна магия. Тиа как може да си толкова сляпа... или вече не си?
Застанах в същата поза, в която бях преди и просто изчаках, за да видя какво щеше да направи милата ми Тиа. Най- вероятно вече се бе досетила какво всъщност съм, а ако не беше е тогава щях да си помисля, че или е пияна или и хлопа някоя дъска, но пък какво от това винаги тези, на които им хлопа дъската са по- изобретателни и дори можех да кажа, че аз съм един от тях. А защо и бях толкова интересен и аз не можех да разбера или може би точно това беше отговора, че бяхме еднакви и на двамата ни хлопаха дъските.

Все още стоях леко подпрян на полу счупеното бюро, което дори не можех да разбера как ме издържа. Фактът, че в стаята нямаше никаква светлина, освен тази, която излизаше от малката на нищо неподобаваща лампа, която може би стоеше закачена там на тавана от преди сто години ( определено по- малко от възрастта ми, но пак си беше много за предмет. Освен ако... този предмет не беше предмет вампир, въпреки че не знам дали това е възможно ).
Думите на Тиа проникнаха в сърцето ми... я стига. Пукаше ми толкова какво мисли за мен и изобщо за каквото и да е, колкото и е пукало на Афродита за разбитите мъжки сърца. Всъщност това не бе най- добрият пример който можех да дам, но определено от него можеше да се разбере, че не ми пука.
Интересен бе фактът, че още не бях използвал другата си сила, след като тя толкова много ме дразнеше с нейното четене на мисли или както там му беше името. Определено ми беше трудно да помня имена на чужди сили, след като дори моята си няма име, е поне втората де. Хубава бе, че тя не знаеше за моята втора сила и най- вероятно сега се чудеше каква е понеже в моите мисли веднага отиваха при нейните. Беше ми нужно съвсем малко, за да се добера до каквото и да е. В този момент имах огромното желание да знам какво си мисли... След тази мисъл на лицето ми се появи една мъничка усмивка, която предсказваше или нещо много добро за мен или нещо много лошо за другите или и двете заедно. Тоест по принцип те вървяха заедно, защото когато на мен ми се случваше нещо хубаво, на някой друг му се случваше нещо лошо или поне гадно.
Поместих задникът си от бюрото и отидох до Тиа. Усмивката не падаше от лицето ми. С всяка крачка забелязвах как напрежението в Тиа растеше. Най- вероятно се чудеше какво ли се случва. Щом вече бях на невероятно малко разстояние от нея, ръцете ми се озоваха на раменете и. Надвесих се най- нея и бързо устните ми докоснаха нейните, а погледът ми се бе забил в нейният и изсмукваше бързо силата и. Отдръпнах се бързо и отново застанах на място си, обърсвайки устните си сякаш току що бях закусил или пък обядвал. Някак си вкусът и беше омърсен... не знам. Беше странен.
- Не че беше задължително да го правя, но просто не се сдържах отново да те подразня... какъв съм гадняр. – усмивката отново се появи на лицето ми – А всъщност би ли ми казала какво мисля сега... или не можеш.
Толкова беше забавно да гледам отстрани странната и физиономия, която казваше „Какви за Бога ги бръщолевиш“. Може би още дори не беше разбрала, че и отнех силата, но скоро щеше да разбере. Въпреки това аз продължих да говоря.
- Можех да направя всичко само със зрителен контакт, а понякога дори и това не ми трябва, но все пак ти си костелив орех и не знам какво може да ми се случи. Но все пак устните ти имат много странен вкус, така че не мисля да го повтарят.
Погледнах я отново, а от лицето ми не слизаше онази малка гадна усмивка, която в най- лошият смисъл можеше да убие някой, а в най- добрия да го побърка.

Целувката не ми хареса, а съдейки по действията му, явно това важеше и за двама ни. Повдигнах безразлично рамене и казах
-Брей, явно доста добре си ме разчел, щом вече си преценил, че съм костелив орех... - повдигнах вежди, гледайки го в очите и добавих -Освен това не си особено добър в умението да се целуваш... Бих казала, че е добре, че това няма да се повтори.
Мисли за Марк изпълниха съзнанието ми и изражението ми едновременно омекна и се натъжи. Тогава обаче Чаз попита дали все още мога да чувам мислите му. Що за въпрос?! Автоматично се съсредоточих върху мисловната му дейност, за да доловя отново какво мислеше, но не чух нищо. Нищичко. Нито една проклета мисъл. Беше... тихо. За първи път, откакто се бях събудила вампир, в главата ми беше тихо в нечия компания. Гледах го невярващо, като когато осъзнах случващото се, си поех рязко дъх. Не беше за вярване. Изстрелях се към вратата на стаичката с вампирска скорост и отваряйки я широко, отидох в бара. Заслушах се, но за първи път от толкова много години, в главата ми бяха единствено моите мисли. Невероятно... Върнах се в малката стаичка при Чаз и все още го гледах невярващо.
-Как... как по дяволите направи това? - срещнах погледа му, гледайки го все така невярващо. Бях изумена. Никак не очаквах подобно нещо. Спокойствие... и единствено моите си мисли. Не се бях чувствала толкова близко до нормалното от времето, когато все още бях човек. Нямаше съмнение, това определено беше невероятно. Бях спокойна и не се налагаше да съм скована и напрегната, за да игнорирам чуждите мисли - за първи път, още от началото на вампирския ми живот... Наблюдавах лицето на Чаз, развълнувана. Усещах как неочаквано ме обзамат признателност и благодарност. Докато го гледах в очите, му се усмихнах - истински, за първи път, откакто се бяхме срещнали тук в бара, по начина, по който се усмихвах само и единствено на Марк. Нарочно използвах човешка крачка, вървейки към него и без да се съобразявам или замислям как ще реагира, го прегърнах признателно.
"Благодаря ти." - помислих го, макар да не бях сигурна дали наистина беше направил това, което си мислех и дали можеше да ме чуе. Със сигурност не мислех да го целувам отново, дори и по бузата, но бях твърдо сигурна, че той нямаше представа какво беше направил за мен. Чувствах се странно, но сега можех да контролирам мислите си, действията и реакциите, без да се напрягам да игнорирам непрестанно досадните чужди мисли. Дори не бях наясно колко ме бе изтощавало това психически досега, докато Чаз не премахна дарбата ми. По дяволите, това същество, в която компания бях, обикновено беше нещо друго... Бях го подценила и може би го бях преценила грешно. Но да не се отплесвам. Пуснах го, все още усмихвайки се широко. Идваше ми да отида до някой прозорец, да го отворя и да дишам ли, дишам, най-накрая на спокойствие. Чувствах се странно свободна. Но в тясната стаичка нямаше прозорец, а и той най-вероятно щеше да ме изгледа, сякаш съм полудяла. Не, че ми пукаше де... А и нали и на него не ми пукаше за нищо и никой, така че какво толкова. Ухилих се, някак твърде доволна. Може би той не беше предвидил реакцията ми, но все пак му бях признателна. Тази тишина в главата ми беше толкова нова... и ненормално хубава.
-Чакай, това временно ли е, или..? - погледнах го отново, някак объркано, един вид чакайки обяснение от негова страна. Исках да знам все още и как го беше направил, но някакси нямаше да се учудя, ако отново откажеше да ми каже и говореше с недомлъвки.