Дълбоките дебри на Гората

Мястото беше опасно, непредсказуемо и толкова тъмно, че човешките очи не можеха да видят почти нищо. Затова и тази част на гората често беше пуста, освен ако не се случеше някое същество на мине оттук...

Свободно РП

Вампири, човешка кръв, животинска, остри зъби, свръх сили... Всичко това му идваше в повече. Но беше факт. Той беше вампир - от главата, та чак до краката. Да, беше вампир, но все още не беше вкусвал човешка кръв. Караше го на животинска и му действаше така, както наркотиците действат на хората. За съжаление, върху беззащитните животинки не пишеше "разклати преди употреба" и аленочервената течност му прогяраше гърлото, така както онези кисели желирани бонбони с вкус на кола парят върху езика, когато набуташ повече от пет в устата си.
Беше се отегчил от всичко и всички. Най-вече от глупавите и нещастни жители на Розбъри Топингс. С изключение на директорките на двете училища. Те бяха яки, мда. Даже би се хванал да сваля г-ца Стивънс, но тя беше обвързана, а на него не му се занимаваше с демони, които не знаят какво искат. Хм. Глупави демони. Не, че имаше нещо против тях де, но просто... си бяха глупави. Глупави и злобни, незнаещи какво искат от живота. Да, точно така. Браво, Чан Йол. Ти си гений. Гений, който не може да намери създателката си. Глупак.
- Нещастник... - измрънка тихо под носа си Парк и продължи да върви по една от многото пътечки на гората.
Беше време за вечеря. Следователно, той трябваше да си разходи прекрасния задник, за да си намери я някой плъх, я някой гарван или пък врабче. Абе, ако ще и куче да е, важното е да е живо, сърцето му да бие, да изпомпва кръвта и тя да покрива тялото му с така животодаващата му кръв. След това той да забие острите си зъби в корема му и течността да се стече по брадичката му.
При мисълта за удоволствието, което щеше да изпита щом си намери жертвата, Чан Йол спря и облиза леко долната си устна. Вече предусещаше екстаза, но все още беше прекалено рано за това.
Мислите му за вкусната вечеря бяха прекъснати от няколко последователни изстрела и женски писъци. Странното беше, че писъците му бяха познати. До болка познати. Все едно цял живот е слушал гласа на момичето, което ги издаде. И за това реши да й помогне. Същевременно, щеше да си изпробва дарбата - контрол над времето.

п.с. - Какво въобще пиша?! xD

Пусто.
Тихо. Празно. Ново. Наоколо беше безлюдно, но мястото напомняше на това как се чувствах отвътре - празна. Не усещах нищо, още от момента, в който бях изоставила най-важния човек за мен. И заради какво? Защото семейството ми ме притискаше. Както винаги.
Озърнах се, оглеждайки гората. Дали им бях избягала? Четирима преследвачи бяха по петите ми, без съмнение отново изпратени от проклетото ми семейство, за да "ме върнат вкъщи". Така и не успяха да ме оставят на мира - за всички тези години. Проклети да са. Но като се замисля, може би бяха... както също и аз бях. Забелязвайки сянка в далечината, се стрелнах отново за по-малко от секунда измежду дърветата.
Досада.
Проклятие - всичко това край нямаше. Тъкмо бях намерила спокойно, тихо и малко градче, където да се установя и да получа поне малко уединение от всичко това, и ето, че пак ме бяха намерили. Трябваше ли пак да ги убия?
И като си помисля от какво семейство бях част само... Но не исках да съм като тях и предпочитах да не наранявам преследвачите си. Те не бяха виновни за глупостта на роднините ми и това, че отказваха да разберат, че не искам да съм в проклетото им "аристократично семейство". Не, нямаше да се принизя до това ниво отново - нямаше да ги убия. Прозвучаха изстрели - е, явно тези, които бяха по петите ми не мислеха същото за мен... Шмугвах се измежду клоните, но някой от тези нещастници имаше добър мерник - усетих парене в рамото и понеже куршумите бяха предназначени за такива като мен, раната нямаше да заздравее толкова бързо, колкото ми се искаше. Сега и кървях. Супер. Можеше ли тази ситуация да стане още по-дразнеща?
Явно можеше - усетих чуждо присъствие. И не, нямах предвид наемниците, които ме следваха. Имаше някой друг тук и той наближаваше мястото доста бързо - скоростта му ми подсказваше, че не беше човек, тъй като чувах ясно тихия шум от скоростните му движения. Е, явно този някой си търсеше белята. Изстрелях се към посоката, от която идваше непознатият и знаех, че рано или късно двамата ще се сблъскаме. Така и стана - не ми трябваше много, за да реагирам светкавично и за по-малко от секунда да го поваля на земята, стиснала шията му с една ръка, надвесвайки се над него. Беше си очевидно за мен, че който и да беше натрапникът, бях по-силна и по-бърза от него. Само че очите ми срещнаха един ужасно познат поглед и дъхът ми спря - буквално. Думите ми излязоха като тих шепот
-Чан Йол? - Какво правеше той тук? Сега? Как изобщо ме беше намерил? Сякаш не ми стигаха четиримата идиоти по петите ми, които точно в този момент стреляха отново и в гората за втори път проехтя шума от изстрелите.

П.с. - Ако и ти сам не знаеш какво пишеш, как аз ще знам?

Чан Йол се затича по посока на писъка. Щеше да се прояви като герой, хел йеа! Само дано онази да не го шибнеше, че иначе - смърт.
Вампирът продължи да тича по калната алея, докато не усети как някой го поваля на земята. При това нещото беше леко като перце. Единственото, което успя да види бяха руси коси. Като онези руси коси, които притежаваше създателката му. Усети една ръчичка върху гърлото си, която започна да стиска. Парк изкриви лице и сложи двете си ръце върху нежната й ръчичка, опитваше се да я махне. Естествено, беше неуспешно. Явно съществото, което го беше стиснало беше много по-силно.
- Чан Йол?
Това успя да стигне до ушите му. Гласът й наподобяваше медният звън на малките камбанки на олтара в Рикиуген гардън. Помнеше ги идеално. Успя да чуе и приближаващите куршуми. Махна ръцете си от ръката й, обви ги около гърба й, притискайки я до себе си. Успя да усети опияняващия й мирис. За бога, тя миришеше на екзотични цветя. Но най-вече на жасмин... Любимият му аромат, ever.
Двата куршума, които бяха предназначени за нея минаха на сантиметри от тях.
- Добре ли сте? - попита Жокерът, но така само изгуби ценно време. Някакви мизерници приближаваха, при това доста бързо. - Сега, ако обичате, махнете ръката си от врата ми.
Ръката моменталически се вахна от шията му и той премести момичето от себе си на земята. Изправи се и я вдигна на ръце. Отскочи и се озова на един по-здрав клон на съседното дърво. Пусна момичето с медения глас и се ослуша. Сякаш им бяха избягали... Прекалено късно беше започнал да се радва. Над тях се спуснаха мрежи. Новороденият вампир отправи кратък поглед към тях и хвана рукокоската за ръка. В този момент мрежите, вятърът, птичките и животните спряха своята дейност. Само тя и той останаха в живо състояние. Чан направи едно плавно движение с лапата, която не беше заета, наляво. Мрежите се върнаха нагоре.
- Да бягаме - прошепна тихо мъжкият и задърпа момичето надолу. - И докато тичаме ще ми обясниш от къде ми знаеш името. Освен ако не четеш мисли де... Всъщност, какво си?

Гледах го и се чудех - това той ли беше? Наистина ли беше Чан Йол? Може би не беше той... къде ти. Можех да го позная по всяко време. Само че май това не важеше за него... Бях ли използвала дарбата си върху него, и сега той не ме помнеше поради тази причина? Не, не си спомнях да съм трила спомените му.
А наблюдавайки мрежите и всичко около нас, явно и той имаше някоя и друга скрита дарба в ръкава си. Интересно. И впечатляващо...
-Не чета мисли. Но както каза, трябва да бягаме. Обясненията ще трябва да останат за по-късно. - ослушах се, отбелязвайки, че ни настигаха. Двамата се изстреляхме и непрестанно се ослушвах, за да знам къде точно се намираха онези четиримата, които бяха по петите ми. Явно бях единствената, за която това имаше смисъл. Погледнах Чан Йол - беше той и не беше той. Прехапах устната си нервно, но още куршуми прeлетяха покрай нас, докато бягахме. О, да - бях забравила и че кървях... Но всичко това взе да ми писва и докато тичахме скоростно, се отделих от него и рискувах - светкавично се върнах назад и успях да нокаутирам двама от тези нещастници, изпращайки ги в безсъзнание. Нямаше да ги убия, да, макар че си го просеха. Буквално. После раних третия и продължих напред, тичайки скоростно. Чан Йол се оглеждаше, след като бях изчезнала от погледа му и за секунда се появих пред него.
-Благодаря ти за помощта. Мисля, че оттук поемам аз обаче - мога да се справя. Не е нужно да те застрашавам и теб. - кимнах му, учтиво, въздържайки се от навика да се поклоня. В този момент раната ми се обади и си спомних отново, че ме бяха улучили. Хванах раната с ръка - да му се не види, още кървях. Намръщих се и свалих шалчето от косата си, връзвайки го на рамото си. Тези идиоти щяха да платят с живота си за това, ако не си бях обещала, че няма да ги нараня. Да му се не види. А и беше останал един по петите ми. На всичкото отгоре раната ме изцеждаше и трябваше да ловувам, за да я премахна и поне един от проблемите ми в момента да е решен. Ослушах се - сега дори някое животно щеше да ми свърши работа. Извърнах се и видях, че Чан Йол все още стоеше до мен и повдигнах вежди, наблюдавайки го. Обикновено бих го попитала защо още е тук, но сега друго ме разсея - останалият един глупак се озова на няколко крачки от нас, целейки се в сърцето ми.

Русокосата отбеляза, че ги настигат и двамата отново се изстреляха напред. Мамка му! Само как мразеше да тича докато е в компанията на млада и привлекателна дама като тази до него.
Още и още коршуми се изстреляха покрай двамата. На Чан Йол взе да започва да му писва. Тъпанари, мизерници, скариди! Онези трябваше да умрат рано или късно. Дамата се отдели от него и се върна назад. МЪжкият се спря и се загледа в нея. Беше меко казано впечатлен. Нокаутира двама от тях и ги изпрати в безсъзнание. Само така! Рани третия и се върна при Жокера. Той се огледа.
-Благодаря ти за помощта. Мисля, че оттук поемам аз обаче - мога да се справя. Не е нужно да те застрашавам и теб.
А не! Да си ги нямаме такива. Маце, ти си в пакет с Чан Йол, ясно?! Щеш не щеш, заедно с него. И май надеждите му не се оказаха напразни, защото тя се сети, че е ранена. Хвана се за раната. Свали шалчето от косата си и с него превърза кървящото място. Парк стоеше до нея и внимателно наблюдаваше действията й. Очите й бяха леко зачервени, което означаваше, че, за да се възстанови напълно трябва да ловува. Би и хванал някое животинче сега, ако не знаеше, че по петите им е още една скарида, която си проси боя.
Чан се ослуша и чу шумолене. Въпросната скарида се беше появила. И държеше пистолет насочен към сърцето на русокоската. Новороденият вампир се възмути. Как не го е срам?! АЙШ! "- Ще го науча аз него! - закле се вампирът и присви сериозно очи. Присви юмруци и стисна зъби. Щеше да спаси девойката, каквото и да му струва! Тези зелени очи, меко казано, го бяха омагьосали...
- За да я убиеш, първо трябва да минеш през мен! - извика немощно Парк и застана пред момичето. Сбърчи нос, все едно под носа са му тикнали чорап на полицай, и зачака реакцията на онзи.
- Ти си лесен. Един куршум и си долу. Ако искаш да си запазиш живота, по-добре бягай - хилна се убиецът.
- Не си познал! Ако не ти се мре - изчезни.
Жокера отскочи и с точен ляв го цапардоса по грозната мутра. Разля се мръсночервена кръв. Йол направи погнусена физиономия и изрита пистолета от ръцете му. Наведе се да го вземе, но този, който гонеше момичето го удари с всичка сила в гърба. Новороденият се строполи на земята и грозникът настъпи ръцете му, така че да си вземе оръжието. Но не беше видял, че един от куршумите е паднал. Насочи пистолета към немощното момиче с аромат на жасмин. То не можеше да помръдне, силите й бяха изцедени до, почти, краен предел.
- Това е краят ти, Алис Фантомхайф! - оповести тържествено killer-а и аха да я гръмне, когато падналия куршум го улучи в туловището.
150 килограмова маймуна се строполи с всичка сила на земята, карайки всичко живо да настръхне. А какво се беше случило? Много просто. Чан Йол беше хванал куршума и го беше запратил с всичка сила в скаридата.
И значи се казваше Алис... Едно прекрасно и нежно име, което супер-дупер-хипер-гега-мега й отиваше. Сладурана.
Момчето стана от земята и изтърси прахта от дрехите си. Приближи се до Фантомхайф и приклекна до нея. С нокът проряза китката си и я сложи пред лицето й.
- Пий. Ще се закрепиш докато ти намерим храна - той й намигна чаровно.

Наблюдавах борбата му с последния останал здрав от преследвачите ми. Исках да му помогна, тъй като наистина съжалявах, че го бях замесила във всичко това... Той беше твърде важен за мен, за да го подлагам на риск. Опитах се да помръдна, но проклетата рана сериозно беше изцедила силите ми - можех само да стоя и да гледам. Ъхх... мразех да съм безпомощна. Още повече мразех да наблюдавам как го нараняват, а да не мога да направя нищо. Стисках рамото си под раната, за да забързам заздравяването й, но това никак не помагаше. Бях изключително раздразнена, изплашена и ядосана, че виждах как Чан Йол рискуваше себе си, за да ме защити. Защо се подлагаше на опасност, след като не ме помнеше? Сбърчих леко вежди, следейки борбата между него и онази гадна грозна горила, като бях на тръни. Чак след като жалкия нещастник беше повален, си поех свободно дъх. Не бях забелязала, но по време на борбата им не смеех дори да дишам от напрежение. Втренчих се в Чан Йол, за да се уверя, че е добре и едва тогава се отпуснах, успокоена. Той дойде до мен и поряза китката си, като я сложи на нивото на лицето ми. О, това беше... изкушаващо. Определено. Очите ми потъмняха от жаждата за кръв, но си наложих да се контролирам.
-Защо ми помагаш, след като не ме познаваш? - попитах недоумяващо, но гласът ми излезе тих и слаб, което също беше признак до каква степен точно бяха изцедени силите ми. Намразих се за това, тъй като не исках да изглеждам като някоя слабачка пред него. Не устоях и тъй като зъбите ми вече се бяха удължили, хванах китката му с една ръка, но нежно и впих зъбите си във вената му. О... Това беше... божествено. Вкусът му беше невероятен. Усетих как раната ми веднага започна да се лекува сама и макар все още да бях жадна, пуснах ръката му. Беше направил достатъчно. Не исках да отслабя и неговите сили. В знак на благодарност свалих шалчето от моята рана и въпреки че не беше кой знае каква превръзка и май нямаше да свърши кой знае каква работа, го вързах внимателно около китката му. Срещнах погледа му и като преглътнах с усилие, казах, отново съвсем тихо
-Благодаря ти. За всичко. - и се усмихнах, докато все така го гледах в очите. Инстинктивно протегнах ръка и съвсем леко погалих бузата му - нежния жест изненада и мен и побързах да отдръпна ръката си от лицето му, преди да ме е помислил за откачена. Извърнах поглед и облизвайки устните си, леко нервно, се постарах изражението ми да е вежливо. Захапах със зъби китката си на свой ред и я положих пред устните му. Той ме погледна и ми изглеждаше, че щеше да ми откаже, но го прекъснах, преди да го е направил с думите
-Това е най-малкото, което мога да направя, след като ми помогна. Би било грубо от твоя страна да ми откажеш... - наблюдавах го, отново усмихвайки се леко. Звучах вежливо, но и някак ведро, затова се надявах да не отхвърли жеста ми. Всъщност, бях готова да направя всичко за него и това беше най-голямата ми слабост. За щастие, точно тази ми слабост си оставаше тайна и никой не я знаеше.

» Беседката в Гората
» Началото на гората
» Края на гората
» Поляната в Гората
» Гората зад имението.