Доминик Жон Ноа

08. 12. 1994г.

-Господин Ноа, господин Ноа? Не тичайте из цялата къща. Господин Ноа? – леко писклив женски глас се разнесе из цялата къща на семейство Ноа. След всяка дума, гласът ставаше все по- писклив и по- писклив.
Тези думи бяха изричани от една доста пълна жена, с тромава походка, руса коса, вързана на кок и зелена рокля, под която се виждаха шарените и чорапи. Тази жена бе прислужничка на семейство Ноа. Тя бе една от най- близките прислужнички на семейството, грижеше се за всички, пазеше тайните и разбера се вършеше мръсната работо на господин Ноа, собственика на къщата, а за малкият господин Ноа бе като втора майка, защото тя нямаше деца, бе заета единствено с работат си, нямаше време за друго.
-Господин Ноа, Вие сте най- непослушното дете, което някога съм виждала. – след тези думи, покрай нея се затича едно малко детен, на може би около две години, с изящни сини очи, които светеха, като скъпоценен камък. Бе почти без коса, но малкото косъмчета по главата му, все още бяха руси, може би с времето цветът им щеше да се измени, но за сега си оставаше доста светъл.
За част от секундата господин Ноа младши вече бе в ръцете на прислужничката.
- Господин Ноа, ако продължавате така, ще ми се наложи доста да отслабна. – жената се усмихна леко на криво, а лицето на господин Ноа си остана същото, с една огромна усмивка на него.
Жената седна на един голям фотьойл с момченцето в ръце и въздъхна тежко.
- Малкия, ако сега майка ти бе тук щеше да се още по – щастлив. Само ако бе жива, може би животът на всички щеше да е различен. Може би щяхме да сме по – спокойни, по- защитени. Но и бащати е ... добър човек, поне от моя гледна точка. Той ще те научи на много неща, ще те направи човек с пари, но най- вероятно няма да разбереш силата на обичта и щастието. – жената въздъхна отново и пусна момченцето на земята.
Господин Ноа отново се затича из къщата със същата огромна усмивка, която най- вероятно щеше да се изпари когато стане по- голям.




05. 05. 2007г.

- Честит рожден ден Доминик. – мъж, с дрезгав глас погледна към .... вече доста порасналото момченце, която усмивка вече бе изчезнала от лицето му.
Момчето бе с поглед студен и мрачен, в който въпреки това се четеше малко щастие. Косата му вече бе потъмняла, но все още имаше леки руси отенъци, беше доста по – дълга, отколкото когата беше на 2. Сега може би, би малко по- дълга от на обикновенните момчета.
-Стана на петнайсе. Вече си почти възмажал. – мъжат отново каза безчувствано тези думи.
-Точно за това, може би съм вече готов да науча историята. – петнайсет годишното момче погледна към баща си, още по – студено от предишният път – Откакто най- скъпата ни прислужничка почина, не разбирам нищо ново, или пък старо. – стойката на Доминик се промени, найстина изглеждаше като мъж, въпреки годините си. - Кажи ми какво е станало с майка ми? Разкажи ми цялата история. И нейната и моята. – изреченията бяха произнесени с груб тон, като заповед.
Никой не помръдна, нито пък каза нещо. Цялата стая бе обляна в тишина.
- Още си малък. – каза набързо господин Ноа
- Така казваш винаги! – изкрещя се отсреща му Доминик
В стаята настъпи пълно мълчание. Дори ако някой там бе напрегнал слухът си, би могъл да чуе движението на малките шарени риби, в големия акфарюм в стаята.
- Не мога да ти кажа нищо.
- Разбирасе, че можеш. Ти си този, който знае цялата история. Разкажи ми я. – Доминик отново викна на баща му, този път малко по – тихо.
Господин Ноа стана от масата и тръгна към стаята си с бърза крачка.
- Не ме отбягвай! Ще разбера всичко. Ще разбера .... – Доминик не довърши думите си, когато баща му хлопна вратата на стаята си.
В стаята на господин Ноа бе пълен хаос. По принцип там не влизаше никой. Никой не почистваше стаята му. Никой не докосваше нещата му. Никой. Той разбута едни снимки на най- горният рафт от секцията и извади една червена картонена кутия с няколко бели ивици по горната и част. Седна на неоправеното му легло и я отвори. Остави капака до себе си. Вътре имаше няколко тетрадки. Той стана от леглото, остави кутията на земята и отиде до нощното си шкафче, от там взе също една тетрадка подобна на тези в кутията, с твърда кафява корица. Сложи и нея в кутията и я взе. Излезе от стаята с тропот. По същият начин, по който бе влязъл.
- Ето. – каза и хфърли кутията на масата
- Какво е това? – попита несигурно Доминик
- Прочети всичко и ще намериш отговор на въпросите си.
Господин Ноа излезе бързо от стаята, облече едно сако и излезе през входната врата на къщата.
Доминик бавно взе кутията и отиде в стаята си. За сметка на стаята на господин Ноа, Ноа младши бе много по- подреден и стриктен. Хвърли се на леглото си и взе най- долната тетрадка. Започна бавно да я разлиства и разлиства, и разлиства....


След 2 дена:

Тетрадките в кутията бяха четири. Всичките вече бяха прочетени. Пръстите на Доминик бяха минали през всяка буква, очите му бяха видяли всяка извивка на думите.
Бе разбрал всичко. Но може би трябва сами да разберете какво всъщност беше разбрал.

Дневник №1

Понеделник. 21.07. 1987г.

Днес убих човек. Чувството ми хареса и искам да го направя пак. Отначало се почувствах зле и исках да умра заедно с човекът умрял от моята ръка, но баща ми бе този, който ме укуражи. Знам какво е правил той. Не исках да бъда като него, но всичко се промени след като кръв потече от чуждо тяло по моя вина. Когато го убих, имах чувството, че цялата му душа се пренесе в мен. Беше невероятно, неописуемо, сякаш всичките звезди влизат в тялото ми, дават ми енергия и остават всичко друго в тъмнина, а само аз оставам силният и светлият, но ако порасъждавам малко ще разбера, че всъщност аз съм тъмният, а другите са светлите.
Когато ножът се заби за първи път в човека, виковете му се разнесоха навсякъде. Вторият път вече не можеше да каже нищо, а кулминацията на тази смърт бе в последният път, когато ножът се заби най- дълбоко и сърцето на мъжът спря.
Скоро ще се женя, за най- красивото момиче на света, но ме е страх да не я нараня. Тя е с кожа мека, като коприна, очите и са сини като чистото небе. Косата и тъмна, като абанос. Тя е най- красивото същество, което съм виждал, но от една страна ме е страх да не я нараня, да не я убия.

14.09.1987г.

Днес е денят. Костюмът ми е готов. Празненството е подготвено. Обичам я, но ме е страх. Ако я убия, ако и нейната душа се всели в моята. Тогава какво ще правя. Какво ще правя без нея.
Вече загубих бройката на обитите от мен хора. Баща ми също скоро ще умре. Болен е и няма сили, но ми разказва. Каза, че се предава от поколение, на поколение.
Ние сме стар Руски род, още преди хилядолетия прадедите ми са убивали без да им мигне окото. Явно има нещо магическо в нас. Нещо, което ни потканва да разчистваме земята, да взимаме душите на другите.
Знам че нейната душа е чиста, но ако вземе и нея, какво ще ми остане, какво?


дневник №2

05.05.1992г.

Роди ми се син. Надявам се, че традицията ще се предаде и на него, че и той ще взима душите на хората и той ще ги изпраща на горния свят. Когато се роди почувствах нещо толкова силно, сякаш всички души от мен се пренесоха в него. Ще го гледам добре, за да стане като мен. Тук в Русия няма да му липсва нищо, все пак всички знаят семейство Ноа и никой няма да се изправи на пътя му. Ще бъде този, от които всички ще се страхуват и никога няма да губи, никога няма да позволи на някой да го тъпче. Ще бъде точно като мен.

15.10.1992г.

Всичко свърши. Най- лошият ми кошмар се сбъдна и не почувствах това, което чувствах преди. Убих я. Убих жената на мечтите ми, убих майката на синът ми. Убих я. Но най- лошото бе, че не почувствах, че душата и е в мен, така както чувствах попринцип, когато убивах. Но просто трябваше да го направа, защото разбра прекалено много, натъкна се на прикалено много неща, разрови се прекалено дълбоко. Намери дневниците. Разбра всичко за мен, разбра какъв съм. Научи, че убивам всеки изпречил се на пътя ми, но не се спря. Всичко обърна на опъки. Цялата къща бе обърната с краката надолу. Защо и трябваше да разбера всичко. Полудя. Беше си събрала багажа и бе взела Доминик. Не можах да и позволя да го вземе. Изтръгнах го от ръцете и. Плачът му се разнасяше из цялата къща. Цялата прислуга се събра да гледа. Пропъдих ги. Любовта на живота ми продължи да се бори, не можах да сторя нищо освен да взема пистолета си и да я убия. Разбира се с малко пари, всичко ще се оправи и никой няма да разбере дори, че е умряла от коршум, всички ще мислят, че е била болна от нелечима болест. Никой нищо няма да разбере.

Дневник № 4


04.05.2007г.

Доминик започна да разпитва прекалено много. Утре е рожденият му ден. Не мога да му кажа всичко в очите, но ще му покажа какво се е случило. Може би точно заради това започнах да пиша тези дневници, за да може някой ден дедето ми да разбере истината. Това е вторият път в живота ми, в който се страхувам за нещо. Той е прекалено различен. Прекалено добър. Не може да бъде като мен. Това ме притеснява, защото някой трябва да продължи делата на родът ни. Този някой требваше да е той. Разпитва от години, утре става на петнайсет и отново ще разпитва. Всяка година разпитва на този ден. Все някога трабва да му кажа, но ме е страх от това, че когато разбере няма да ме приеме отново. Не искам да изгубя и него. Обичам го, той ми е син и няма да го оставя да ме напусне. Той е аз вечно ще останем свързани. Душите се пренесоха от моето, в неговото тяло и сега той трябва да добави нови.



Доминик хвърли последният прочетен дневник на земята. Стана от леглото си и с тропот тръгна към кабинета на баща си. Затръшна вратата на стаята си, а на господин Ноа я отвори яростно.
- Кой да убия? Първо теб или всички които са знаели?!
- Трябва да продължиш делото!- извика се господин Ноа
- Ще го продължа като те убия. – ръката на Доминик мина с яростна сила през бюрото и побъта всичко на земята.
Господин Ноа остана с широко отворени очи. Не можеше да повярва какво се случва. Макар Доминик да бе само на петнайсет тялото му бе добре развито и можеше без проблем до повали дори мъж като баща си.
Както бе влязъл в стаята така и излезе от нея. Взе една леко скъсана зелена раница от гърдероба си. Напъха в нея няколко тениски и един анцук. Излезе от стата си и се запъти към входната врата на огромната къща, но бе спрян от баща си. Започна ожесточен спор. Доминик остави раницата на земята, докато спорът продължаваше. Момчето бе решено да се отдалечи от баща си, дори това да му струваше живота.
Спорът продължи може би около час. Виковете се разнасяха изцялата къща. Може би в най- неочаквания момент за господин Ноа, неговият син извади от джоба на дърките си джобен нож, дъг около 15см, в свито състояние.
- Какво правиш?- попита яростно господин Ноа
- Продължавам делото. – при тез думи, Доминик натисна малкото копченце на, ножа, което автоматично му позволи да се отвори.
- Не дей. – каза тихо баща му.
- Или ти ще напуснеш тази къща, или аз. Другият вариант е един от нас да умре. – каза съвсем спокойно Доминик
- Ще заминиш. Обещавам ти. Само не прави глупости.
- Върви. – извика момчето
Двамата се запътиха отново към кабинета на господин Ноа. Младежът отвори бавно сейфа на баща си, докато той седеше на канапето в другия ъгал на стаята. Бе доста странен факта, че един мъж на трийсет и шест бе толкова оплашен, може би защото синът му се бе обърнал срещу него и най- вероятно би направил всичко, за да го убие. А да гледаш как синът ти иска да те разруши е може би много болезнено нещо.
Момчето взе няколко пачки пари и затвори сейфа. Отиде до закачалката близо до вратата и бръкна в джоба на якето, на баща си. Извади протмонето му и го взе. Хвърли ножа на пода и излезе от стаята. Очите на баща му се насълзиха, искаше му се да не бе давал дневниците на Доминик.
Момчето отново се запъти към входната врата. Вдигна малката раница и мушна вътре парите, а протмонето сложи в джоба на суичера си. Сложи си качулката и излезе през вратата.


01.12.2011г.

Вече бяха минали 4 години, от както Доминик бе напуснал къщата на баща си. Взетите пари му помогнаха да си намери скромно жилище, не огромно като на баща му, но удобно и спретнато. Разбира се, баща му се чувстваше виновен и всеки месец внасяше пари в картата, която бе в протмонето му, когато Доминик го взе. Разбира се през тези години ме бе трудно, но успяваше да ходи на училище, да се изхранва и да се справя с проблемите, който вазникваха, защото е сам. Всъщност казваше, че баща му го е изпратил тук и така някак си се отървавше от полицията и учителите, когато имаше сабирания. А пък когато някой звънеше на баща му, той замазваше още повече лажата, защото се чувстваше виновен.
Вече бе възмажал. Изглеждаше още по- красив от преди. Но очите му, винаги бяха тъжни.
Тази година щеше да замине за Каса Рикарди и отново да започне наново, както преди. Знаеше, че този град ще му предложи много наща, но не му се заминаваше, защото бе влюбен. За първи път през живота му, бе чувствал такова чувство. Чувстваше го правилно. Искаше да остане но не можеше. Момичето бе единственото нещо в живота му, което го правеше щастлив. Щом я видеше усмивка се появяваше на лицето му, очите му ставаха по-ярки отколкото са. Сърцето му се разтуптяваше. Всичко около него ставаше по- хубаво. Но не можеше да остане.

........................................................................................................................................................................


2012г.

Роузбер Топинг бе градът на пороците. За Доминик бе само място, в което можеше да се справи по- лесно. Бе завършил с отличен успех, но въпреки това нямаше работа. В града той бързо намери подслон, където можеше да развива дарбата и виденията си. Искаше да бъде това, което е, но му беше трудно. Роузбери Топинг беше мястото, на което можеше да започне на чисто. Знаеше, че ангелите го следят винаги и че не може да има спокоен живот, затова просто реши да продължи напред и да не се връща назад към баща си.


Въпреки че баща му e бил лош човек, Доминик изобщо не е такъв. Има добро сърце или поне той така си мисли. Никога не би наранил някой, освен ако и той не са опита до го нарани. Всъщност характера му е доста раздвоен. С един се държи по един начин, с други по друг. Но честно казано, не обича да контактува много с хората, въпреки че понякога става доста странин, веселяк, закачлив, флиртаджия, а това не е нормално за него. По принцип е тих и ако не бе външният му вид, щеше да бъде незабележим. Чрез думите си кара хората да му вярват, дори само чрез жестове ги убеждава.
Когато мрази, мрази силно, но когато обича, обича по – силно от колкото трябва. Всъщност понякога можем да го определим като един философ и мислител. Може би защото обича да расъждава дълго над даден проблем и мрази да го оствя неразкрит. Прави много неща на пук на някой. Никога не слуша хората, дори когато знае, че това което говорят е за негово добро той просто си ги отминава и се прави, че ги е чул и че ги е разбрал. Понякога е доста отнесен . Обича да пътува. Доста е Артистичен. Може да измисли доста странни неща и винаги има доста дибри идей. Също така е и много Атлетичен. Спортува доста и тялото му е доста добре развито. Има силно харизма, но това е нормално, все пак само с усмивката си би омаял всеки и е доста привлекателен, и чаровен. Не е мързелив, дори е доста работлив, но понякога би дал всичко само, за да си почине, да погледа телевизия и да полежи за няколко часа. Въпреки, че много трудно се влюбва, ако това стане не би наранил момичета, което обича и винаги би направил всичко знея. Има доста добро чувство за хумор, въпреки че в повечето случай когато иска да каже нещо използва сърказам и доста често обижда хората около него. Доста е сръчен. Интересно е също, че доста добре се разбира с деца и лесно контактува с тях. Може би защото през половината му живот до сега се е налагало да живее сам, се е научил да готви много добре, може да чисти и е доста добър домакин. Доста голям ентусяст е. Много лесно получава информацията, която му трябва и разбира нещата, които иска да разбере.
Трудно се ядоства, но стане ли това по- добре да няма хора пред очите му. По принцип се държи добре с всички, но изнерви ли го някой става страшно. Всъщност той е това, което човек най- малко очаква.


Тъмна коса, тъмни очи, тъмна кожа.
Очите му са толкова тъмно зелени, че понякога, в зависимост от светлината стават в един доста странен цвят. Тъмно кафява, дълга, гъста коса, за която се грижи много добре и не дава на никой да се докосва до нея. Освен на жертвите си, който умират бавно и мъчително, в агония. Може би най-съблазнитeлната му част от тялото е усмивката. Ако иска да накара някой за нещо винаги действа усмивката му. Адски чаровен, но това не означава, че е добре настроен към хората, дори точно обратното. Само с един поглед, само с една крачка, или едно движение може да те плени и да те оплете в мрежите си. Гласът му, леко дрезгав и тих, когато ти говори все едно дяволът ти говори и те привиква към себе си.
Формата на лицето му е идеална. Има само един недостатък-малък белег от дясната страна на брадичката, който му е от раждането или от нещо друго. Никой не знае.
Определено е доста висок и гледа повечето хора, и жертвите си по един доста странен начин като те трябва да повдигат глава, за да видят лицето му. А тренировките и ловът са му дали идеалните мускули и извивки по цялото тяло.

Охо, красавец! Удобрен си. Да се забавляваш много