Алеите и пътеките в Парка

Свободно РП

Движех се почти безшумно,докато с всяка стъпка се приближавах до основната си цел тази сутрин,а именно парка.
Исках да се отърся от мислите си.Едва ли това щеше да стане в парка.И едва ли звукът на катеричоците и писъците на нечие дете щяха да ме оставят да се отърсвам от тези си мисли.Надали щях и да успея,но както и да е.Може би тук ще се оставя повече на това да се унасям в своя си свят и да се чудя как по дяволите съм правил подобни грешки.
Да!Отидох в парка,за да си почина поне за миг,а то май стана обратното.Аз все пак не съм 'човек',който би могъл да се събуди в леглото и да си помисли за нещо хубаво,и целият му ден да цъфне,като някое цвете.Не,нещата тук стоят по по-сложен начин и едва ли да се излежаваш до късно ще помогне с нещо.Вариант е да легнеш и на сутринта денят да започне от начало.Да,ама не!Това го има само по филмите,а това моето изобщо не прилича на филм.
С поредната крачка вече достигнах до крайната си дестинация.Огледах наоколо и изключително много се зарадвах,че не видях никой познат,защото най-вероятно щеше да ме съди за неща станали в далечното и,или близкото бъдеще.Започнах да вървя бавно и замислено от лявата страна на малката пътечката,когато съвсем случайно пред погледът ми попадна този на едно момиче.
-Здравей-казах аз най-спокойно сякаш се срещам с някой,който съм виждал преди много време.

Стрелках се измежду дърветата в гората с вампирска скорост, след като най-накрая се бях отървала от преследвачите си. Имах нужда от почивка и най-вече трябваше да ловувам, тъй като имах нужда от кръв, но отложих това за по-късно, колкото и неотложно да беше. Сега на първо място беше това да си събера мислите. Не исках отново да съм неподготвена, когато дойдеха за мен и ме нападнеха. Затова се озовах в парка, като целях да се сливам със смъртните и вървях с тяхната бавна крачка. Стъпвах флегматично, вървейки надолу по една от многото пътеки тук. И макар че бях в дясната й страна, абсолютно сама и до мен нямаше никой, не можех да се отърся от навика да поглеждам през рамо, да съм напрегната и нащрек и да очаквам всеки момент отнякъде да изскочи някой и да ме нападне.
Цялата тази комбинация, плюс жаждата ми като бонус никак не спомагаше за настроението ми. Бях посърнала, психически изтощена и объркана. Определено спешно се налагаше да си събера мислите и да се успокоя. Наложих си да преместя погледа си и вместо зад мен, да гледам напред. Обаче в момента, в който го направих, погледа ми срещна този на непознато момче, което ме поздрави, сякаш се знаем отдавна и сме стари познати. Това предизвика учудване от моя страна и като повдигнах вежди, казах недоумяващо
-Здравей. Ъм .. познаваме ли се? - не ми казвайте, че и той беше нает от семейството ми и искаше да отида с него, но беше решил да пробва нестандартен подход и да не опитва с насилие. Това ме накара да преглътна нервно и като се втренчих в него със сериозно изражение на лицето си, прошепнах едва едва
-Ти не си човек. Роднините ми ли те пращат? Да ме отведеш? - проклех се наум - звучах уморено, и, за мой ужас - уплашено. Предпазливо пристъпих крачка назад, дръпвайки се малко назад от него, като по навик ръката ми се стрелна към гърлото ми - със сигурност той нямаше да опита да ме нарани именно тук, пред очите на смъртните ..

» Поляната в Парка
» Моста в по-отдалечената част на Парка