Tate Langdon - Тейт Лангдън

Вратата на малката стаичка се затвори. Тишината обзе цялото кътче след хлопването и. Всички стихна. Чуваше се само непознато неравномерно дишане и тихите стъпки на току що излъскани, черни, мъжки обувки, обикалящи из малкото пространство напред назад. Това място не бе за нормални хора, но пък най- вероятно никой не бе нормален. И ако се питате щом никой не е нормален защо не се чуват писъци, истерични викове, а само тишината се помества понякога, правейки път на безобидни звуци, отговор най- вероятно няма да намерите, но все пак тук имаше и нормални ненормалници...кой ли се опитвам да заблудя. Всички в тази сграда бяха ненормални или още по- зле според някой – психопати.
Шумът от стъпки спря и бе последван от проскърцването на стар...или може би не, но със сигурност железен стол. Заради тишината можеше дори да се разбере само от сядането на стола, че това е мъж, едър, висок около метър, осемдесет и пет...Не малко, но не и достатъчно за масата му.
Веднага след сядането се чу леко прокашляне. Най- вероятно означаваше, че тишината трябва да се наруши. Дори след прокашлянето никой не отвори уста, за да каже нещо. Той обичаше тишината и въпреки че никой не знаеше нищо за него ( освен за това какво бе извършил разбира се ) мъжът пред него бе притаил дъх, в очакване на нещо голямо, нещо което можеше да избухне всеки момент. Но все пак тишината продължаваше да обгръща всяка част от помещението сякаш се опитваше да го задуши с големите си ръце. Дишането, което до преди секунди бе ясно и зачестено, сега се успокои и се сля с тиктакането на открояващият се черен часовник, закачен на бялата стена.
Отново последва прокашляне дошло някъде от белите дробове на едрия мъж. Но сякаш никой не го бе чул и отпуснатата стойка на вкараният на сила в стаята не се промени. Беше полу легнал на твърдия стол, отпуснал тялото си, изпънал десният си крак под масата, така че стигаше до стола на едрия мъж, а другият го бе свил, така че с двата заедно бе заел нещо наподобяващо седнал разкрачен стоеж. Главата му стоеше отпусната, подпирайки я с лявата си ръка, сякаш чакаше да падне всеки момент, а другата му ръка бе отпусната до тялото му. Косата му както винаги не постигана и не сресана, русолява с кестеняви кичурчета тук таме, и леко чупливи краища. Погледът му бе празен, все едно никога не бе изпитвал някакви чувства или по- точно щастие. Някой хора биха казали, че това е поради тъмният им кафяв цвят – шоколадов. Всъщност изобщо не бе така. На него просто не му се живееше , вече всички го смятаха за изрод, а той бе просто един психопат...
Леко потропване по масата, най- вероятно за събуждане бе последвано от не чак толкова мъжествения глас на едрия господин:
- Може ли да кажете трите си имена?
Смях и тих, но твърд глас последваха тези думи:
- Питаш ме , сякаш някога ще ги запомниш. Знам, че аз съм поредният случай... поредният експеримент.
- Моля Ви, трите имена. – по – общиво от всякога бяха изречени тези думи.
- Тейт Eван Лагдън, но вече всички ме наричат Dead...
- И защо точно така...ако не се лъжа това означава мъртъв, а пък ти си жив както всички виждаме.
Отново последва тих смях.
- Това е сякаш да ме питаш защо малките, гнусни, ужасни децата рисуват покривите на къщите в огнено червено, а пък гъбите в кошниците отровни. Нямам отговор на нито един от тези въпроси и ти знаеш това.
- А колко години да пиша в досието Ви?
-15…след месец ставам на 16 и шибаният ми късмет отново ми изневери...измъкнах се от тук. От една страна супер, а от друга най- вероятно ще се опитат да ме вкарат в някое училище. Честно казано изобщо не искам да влизам в такава сграда, прекалено много невероятни спомени изникват в главата ми, само когато се спомене тази дума.
- Ако ни съдействате лечението Ви ще мине наистина успешно и няма да се налага отново да се връщате тук. Въпреки че излизате това не означава, че сте напълно излекуван. Мисля че могат да възникнат някой проблеми...
Още не се бе изказал когато изкуственият глас отново обля стаята.
- След всичко, което ми причинихте тук на дали може да ми се случи нещо по- лошо. Още някой който ще убия ще е направо ангелско дело спрямо нещата, който ми правихте тук. Как се наричаше... а да – лечение ...пускане на ток, рязане на кожа, пробиване на дупки...какво още може да си случи. Че то тук е истинския ад... аз съм същински ангел...
Отново тишината проговори, но бързо бе замлъкнала и отново се обади гласа на едрия мъж.
- Още ли виждаш измислени неща?
- Зависи, какво разбираш под измислени неща.
- Колко човека си убил през живота си?
- Ами ... Трудно е да се определи точно... Чакай да си припомня. Първо когато още не бях навършил 15...- прозявка последва тези думи – Може би тогава се зароди онова странно чувство в мен, онова гъделичкане в корема и най- вече в мозъкът... беше приятно, но Вие всички опърлихте мозъкът ми и сега това чувство почти изчезна, за жалост... Та да продължа. Още преди да навърша 15 всичко започна. Единайсти август- денят. Още сутринта пристъпих в онова ужасно място – училището. Оставаше ми още година и няколко месеца, за да отида в някоя гимназия или академия... Тринайсет куршума. Шест оцелели без никакви наранявания, само спомени. Пет с меки драскотини, ако могат дори така да се нарекат. Двама не успях ада се измъкнат и сега лежът някъде дълбоко под студената земя. Жалка работа. Половината и повече куршуми просто отидоха на вятъра... – Тейт замлъкна, но незнайно защо една широка усмивка се появи на лицето му – За малко да забравя. Може би ден преди това или може би часове преди това, щях да разкъсам едно момиче. Не че имах някакво привличане към нея, просто и показвах какво е да бъдеш унизен, а пък и всъщност изобщо не виждах нейното лице, за мен тя бе едно чудовище. Ноктите ми бяха останали по лицето и... дали я е боляло много. – усмивката на лицето му се разшири още повече. Което накара този, който бе дошъл да го разпита отново, да напише подробно картона му и да го пусне най- вероятно, да преглътна и сърцето му подскочи на няколко километра от мястото, на което бе. Въпреки че хората се страхуваха от него всеки видял усмивката му се разтапяше, започваше да го мисли за едно малко беззащитно ангелче, но ... е всички грешеха.
- Защо го направи? – попита едрия мъж. Какъв глупак беше само. Как така защо го е направил? Той да не би да не знаеше защо човек би направил всичко. Разбира се, че не знаеше. Той никоа ли не бе изпитвал това чувство, което някога бе изпитвал Тейт... а може би дори още го изпитваше, но се опитваше да го притъпи. Усмивката му се скри от лицето... буря...
- Защо изобщо ти е нужно да знаеш, защо съм го направил, след като дори да ти кажа няма да ме разбереш. Може да съм едно чудовище, но не съм машина като вас... – бе ясно, че господинът нямаше лесно да получи желания отговор. Отново погледна към Тейт, но с някакъв страх, сякаш се страхуваше да го погледне в очите и да разбере какъв всъщност е той.
- Дори и да не те разбера си длъжен да ми кажеш. – най- вероятно и този господин щеше да си намери място под земята. Бил длъжен... не, Тейт не бе длъжен на никой, на никой ... освен на нея.
- Някога обичал ли си така, че да те интересува повече за чувствата на другия отколкото за твоите чувства? Някога изпитвал ли си такава омраза към света? Някога искал ли си да умреш само защото си загубил някой, който е бил до теб и в най- лошите моменти? Не нали. – думите се изплъзнаха бързо от устата на момчето, но бяха казани с толкова чувство и толкова тъга, че най- вероятно дори и на най- закоравелите престъпници щеше да им се разтопи сърцето. – Тя беше всичко за мен.
- Коя е тя?
- Не мислиш ли, че задаваш прекалено много въпроси, за един обикновен, нормален човек. Знаеш, че нормалните хора ме плашат, а нещата, които ме плашат умират. – отново всичко бе обляно за секунди от тишината. Тейт се облегна спокойно на стола си, а устните му се извиха в едно лека усмивка, въпреки че по очите му се четеше, че не е толкава голям щастливец. – Тя винаги бе до мен. Правехме всичко заедно. Подкрепяше ме. Можех да говоря с нея. Не беше като останалите. Не беше еднаква.
- И заради едно момиче се побърка. – грешен ход... много грешен ход.
Тейт стана рязко от стола си и го бутна назад, така че се чу едно силно издрънчаване, последвано от силен удар по масата, която почти подскочи.
- Тя не беше просто едно момиче. Тя беше специална. И не смей дори да говориш за нея.... разбра ли. – силните викове на Тейт се разнесоха из стаята. Мъжът отново преглътна, а изражението му рязко се промени. – И не съм луд.... аз просто не съм като вас.
- Спокойно... Тейт. Просто попитах. Няма да говоря за нея... Просто искам да знам какво е станало, че се е отключила тази... не човешка страна, както ти я наричаш, в теб.
- Тя си тръгна. Вече я няма и никога повече няма да я има. Ще бъде просто един спомен за мен и винаги ще живее някъде дълбоко в сърцето ми, така че никой да не може да я изтръгне от там. Винаги ще бъде тази, която ме спаси. – момчето въздъхна и клекна на земята. Не искаше да сяда отново. Трябваше му малко време... дори може би повече.
- Какво и е станало.? Защо си е тръгнала? – въпросите на мъжът продължаваха да засипват Тейт. Онази неспокойна, изнервена част от него започваше да кипва бавно. Вече едвам издържаше.
- Просто онзи, там горе я взе при себе си.
- Забелязах че всички други за Вас са някъде дълбоко под земята, а Тя е там горе високо на небето. Защо? – Глупак. Как пък всичко забелязваше, никой не можеше да разбере.
Тейт се изправи и направи няколко крачки напред назад, докато от устните му излизаха поредните безполезни думи.
- Тя беше ангел... няма как да бъде дълбоко под земята. – за момчето това момиче преди около година беше всичко, а сега, когато я нямаше той бе нищо. Направи още няколко крачки, колкото му позволяваше пространството.
- Ами приличаштите на татуировки неща. Кой бе нарисувал цялото Ви лице, цялото Ви тяло. Беше доста добра работа. Професионална. Дори някои мислеха, че са истински, докато не трябваше да се изкъпете.
- Аз... Аз направих всичко. Никой не ми е помагал за каквото и да е. Аз бях този, който избра какъв да бъде. Само тя беше с мен.
Отново мълчание. Мъжът не знаеше какво да каже. Бе удивен от всичко направено от Тейт. Умът му не можеше да побере постъпките му... беше го страх, но някъде дълбоко в него възхитата изгаряше душата му.
- Нали знаете колко много пари пръснаха родителите Ви за Вас?
- Те вече не са ми родители... дори не знам защо са го направли. Сякаш искат да съм на свобода. Те най- много искаха да съм тук, за да си правите експериментите с мен, за да се отърват от мен. – сплете ръце над главата си и ги тръпна рязко нагоре, сякаш се опитваше да изпука цялото си тяло.
- Не знам, но ако искаш мога да Ви дам преди да излезете от тук... това, което са писали някой ваши познати за Вас. За това какъв сте бил и какъв сте станал. – мъжът подаде една малка зелена папка към момчето и остана неподвижен, докато той разлистваше листите вътре, в който пишеше:

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Винаги е имало нещо ненормално в него. Въпреки че беше добро момче и никога не правеше проблеми, всички знаехме, че не е един от нас. По погледът му се познаваше, че иска свобода и че му трябва някой, който да му помогне. Преди да тръгне с Вайълет беше още по- зле. Имаше само малка група от приятели, с който рядко излизаше, не говореше много. Учеше. Беше стабилен и не много забавен тип. Но когато той попадна на неточното място, в неточното време всичко се случи. Спаси я от някакви типове и от там започна всичко между тях. Бяха еднакви, само че тя не беше толкова скучна. Постоянно бяха заедно, виждаше се, че се обичаха, но когато тя почина всичко се промени. Сякаш нещо се отключи в съзнанието му и искаше да убие всички. Никога не съм могъл да го разбера.

Той беше един от малкото ми приятели. Разбираше ме, но нещо вътре в него ме притесняваше. Исках да му помогна но не можех. Обичаше да чете, да пее когато е сам, да слуша музика, да играе на карти, да разказва разни истории, да се смее. Но рядко показваш всичко на околните хора. Пазеше всичките си добри черти за себе си и някак си имах чувството, че мисли, че ги пази само за специални хора. Чувствах се добре с него, но не можех да се отпусна достатъчно. Погледът му ме изпиваше, караше ме да се чувствам уморен и изтощен. Сякаш взимаше цялата ми енергия. Беше странно.


Едно от готините момчета в училище. Винаги изглеждаше добре, но някак си бе толкова срамежлив и не се отпускаше. Докато разбира се онази Вайълет не го взе за себе си. Тогава стана някак си по- уверен. Пазеше я. Не искаше нищо да и се случи. За него тя беше много скъпа. Не знам какво толкова намираше в това момиче. Тя беше отпаднала, винаги ходеше с раздърпани дрехи. Но когато тръгна с нея разбрахме какъв всъщност е. Оказа се дори и че пуши. Но честно казано не беше лошо момче. Ако аз имах някой, който да ме обича толкова много определено никога нямаше до го пусна. Не че тя го пусна де... просто съдбата и беше такава. Но си имаха и техните моменти на караници. Според мен той си беше психопат още преди тя да почине.


Не знам какво да кажа за него. Беше невероятно дете, но не знам какво му стана. Най- вероятно още от началото имаше тези заченаци на лудост, въпреки че не искахме да си признаем. Помагаше ни, пишеше си домашните, учеше уроците си, но сега изобщо не е такъв. Сега е като друг човек или може би просто е същият, но нещо допълнително в него се е отключило. Трябваше да се лекува още когато беше малък.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

След като прочете няколко неща, който всички бяха написали за него, затвори папката, но не я остави на масата, където беше преди.
- Никой не знае нищо за мен. – прошепна след което погледна към мъжът, който продължаваше да стой неподвижно. – Готов съм.
Мъжът стана, мушна картона на Тейт в малкото си куфарче, затвори го и направи няколко крачки, докато стигна до вратата. Отвори я бавно и посочи с ръка към нея.
- Е... честито господин Лагдън. Свободен сте... лечението Ви приключи. Знам че това което правят е грешно и могат да възникнат проблеми с вас, но съм длъжен при получената сума да Ви пусна. Няма какво друго да кажа. – и той знаеше, че нищо не е приключило, но не можеше да направи нищо.
Гордо вдигнал глава, с твърда походка Тейт излезе от стаята. Запъти се към изхода на сградата. Всички го гледаха, някой от възхита, други от страх, трети от любопитство. Отвори тежката желязна врата. Вятърът се блъсна в лицето му. Затвори очи за секунда. Свободата го очакваше и той нямаше да я пропилее. Щеше да започне от там, от където всичко бе свършило. От нея.

Одобрен си добре дошъл при нас . Екипа на World of various ти пожелава приятна игра .